3:31PM 06/04/16
Днес видях, че дървото на външния джам пак е започнало да се раззеленява и си спомних всичките ни разговори в началото. Как щяхме да се бесим. Рисунката, която ти дадох, изляна от влюбената ми душа точно заради тези разговори.
Видях отражението на медальончето около врата си, което всеки ден ще ми напомня за това, което погубих. Всичко, което обичах и на което се възхищавах, събрано в малко черно кръгче около врата ми, сякаш въже, теглено от цялата тежест на болката от случилото се.
Видях разцъфващите люляци и пак си помислих – почти година – познавах те във всички сезони, но не и в пролетта. Тя идва сега, а ти си отиваш и нито едно от двете не може да бъде възпряно от мен.
Всеки ден, малката черна запалка, с която паля цигарите си, които ти мразиш, ще седи в левия ми джоб. Сигурно не помниш, но ти ми я купи. От магазинчето на спирката на маршрутката на Х, когато отиваше на снимки с групата. Купи си две енергийни, а на мен – една енергийна запалката и шоколад, понеже отново ми беше лошо от неядене. Ти каза, че предната вечер е трябвало да ядем. На мен ми беше все едно – винаги с теб ми е все едно за всичко останало, защото погледът ти беше достатъчен да засити един по-страшен глад в мен. Гладът за теб. Сега огъня на тази запалка е гаснещото огънче на чувствата ти към мен. Газта й скоро ще свърши. А огънят в твоята душа ще продължава да гори, далеч от мен.
Държанието ти ще става все по-хладно и отдръпнато, сякаш страниш от ръбовете на бездната помежду ни. Гласът ти никога няма да звучи радостен, когато съм наоколо. А аз скоро няма и да бъда. Но много скоро отново ще бъде радостен и щастлив, защото ти ще бъдеш такъв. Защото мен няма да ме има. Ще ме забравиш, защото помниш само важните неща. Ще ме забрави и сърцето ти ще освободи място за да можеш да обичаш някого…
Зениците ти ще спрат да се разширяват, когато ме погледнеш. Даже май вече спряха. Очите ти няма да се усмихват, когато ме гледаш. А и повече няма да ме погледнеш. А от моите очи капят кървави сълзи всеки път, когато затвориш вратата зад гърба ми. Стоя и не мога да сляза по стълбите, не мога да дишам достатъчно за да ходя, не мога да се движа достатъчно, не мога да спра сълзите. Една, две, три, четири цигари време долу в безистена, преди да съумея да направя още една крачка по-далеч от теб…
Всичко започва да вехне. По ирония – точно през пролетта. Любимата ми група ще ми напомня колко я мразиш. Любимата ми блуза ще ми напомня на твоята тениска в същия цвят, в онзи ден, когато ненарочно се бяхме облекли еднакво – този цвят, сиви дънки, черните суичери, черни кецове и пентаграмите. Любимата ми песен винаги ще бъде с твоя глас и ще седи заключена с всеки спомен, който си ми дал. Бях за пръв път на море за онова лято. Ти беше пил много уиски и се беше прибрал от работа. Изпрати ми снимка на листа. Каза ми, че трябва да го взема и не ми позволи да споря. Това беше първият път, когато беше толкова категоричен в думите си.
А първият път, когато действията ти бяха категорични… – 24ти юни.
А сега… реши да ме простреляш. Да ми кажеш, че имаш чувството, че цялото ни познанство е било само обяснения и изяснения. Толкова ли дълго време нарушавах щастието ти? Ами онази вечер на балкона ти? Когато говорихме толкова много за всичко, сякаш се познавахме от преди години и наваксвахме да си разкажем какво се е случило през времето, когато не сме били заедно? Ами първият път, когато говорихме за чувствата си, погълнати от мрака на нощта и от блясъка в очите на другия? Всичките ни разговори, смехове, заяждане и спорене? Всичко наше???
Защо е толкова лесно да бъде изхвърлено? Защо го забравяш и продължаваш да си повтаряш, че не е било реално? Защо се отказваме да се борим за това? Знам защо… заради мен. Но аз изкоренявам всичко в мен, което е причина за случилото се. Знам, че вече е късно за това обаче… Караниците ни не са били и една стотна… една хилядна от всичко, което се случи между нас. Май само очите на моето сърце са видели това. Твоето сърце просто е усещало тежест…
Не искам да захвърля всичко това. Не искам да те няма. Не искам да ме забравяш. Нито искам да “остана в спомените ти като предупреждение”. Не искам да се откажа да се боря да направя всичко възможно за да съм с теб. Не искам да не се променям. Искам да се променя така, че да бъда това което искаш. Човек се променя постоянно, ежесекундно. А аз ще преобърна всичко в себе си, за да си пасне с теб. Способна съм на това, казах ти. В момента, в който стана най-важното същество за мен знаех, че ще ме унищожиш. Затова сега не ме е страх от заплахите ти. В точно този момент знаех, че ще жертвам всичко и ще направя всичко за теб.
5:42PM 06/04/16
А днес е сряда… Отдавна не бях спала без теб в сряда. Но не мисля, че ще мога да заспя. Не мисля, че ще издържа да се събудя в четвъртък без теб.
Нищо от тези 900 думи няма значение за теб вече. Имах нужда да ги пусна на свобода. Това е само миниатюрна частица от всички парчета, на които се разпадам аз в момента. Това са само няколко секунди от мислите ми през последните 82 часа… Когато затвори телефона с думите “това беше последният ни разговор.”
Етюди на душата 